(на моето вечно вдъхновение и подкрепа)

Топъл и уютен ъгъл. Два реда дъски и няколко керемиди делят погледа ми от мокротата на звездите. Сгушена в нежната прегръдка на две възглавници слушам симфонията от водни акорди, която се изсипва над главата ми и изтича надолу към улуците на полегатия покрив. Кулминации от надигащи се гръмотевични кредченди, преплетени с откъслечните сфорцанди на ярка светлина, прорязват мрака на спящата стая. За миг заслепените страници на разпилените по пода книги сякаш потръпват в конвулсия, стреснати в спокойния си сън. Бегли очертания на бягащи от вятъра пердета се преплитат с оригамените стени на нощната лампа. Сините оттенъци на светкавиците сякаш протягат пръсти в безуспешни опити да подпалят отново угасналия и фитил. Свежестта на пръст, трева и подземен живот прорязват плътта на застиналите във въздуха миниатюрни атоми домашен прах, създавайки непокорни северни течения. Бял плетен шал, изтегнал тяло на котка, почива удобно отпуснат върху изящно извитата облегалката на старинен стол от друга епоха. 
Бурята навлиза в разработката си. Яростните и акорди се опитват с крясък да нахлуят през малкия прозорец, нарушавайки спокойствието на позадрямал стенен часовник. Изкривено изображение по лицето на родопски идол, висящ на стената отсреща, напомня застинала мумия в агония. Тремолото на капките по перваза увеличава амплитудата до максимум. Сякаш се опитва да изсипе цялото си възмущение точно в този единствен миг от безкрайността. 
Природата и нейните стихии с/у нощното неприкосновение на една незначителна запетайка из Романа на времето. Люлчина песен от безвремието на детството. Очи, забити в малкия квадрат на прозореца, напомнящ телевизионен екран. Уши, като канали, по които се стичат на талази вадите на тази среднощна симфония, предизвикващи фойерверки в едно уморено от деня съзнание.