За този блог
Гласове: 451
Постинг
18.05.2013 09:45 -
Съвременни комуникации
Автор: olive
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1676 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 19.05.2013 18:02
Прочетен: 1676 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 19.05.2013 18:02
Как се получава така, че понякога комуникацията ти с хората изведнъж се чупи като ваза, която няма залепване? Сякаш жицата на телефона някъде се прекъсва и колкото и да се опитваш да изпратиш сигнала, винаги има едно място, на което излиза искра и връзката прекъсва.
И тогава някак започваш да се чувстваш празен, недоразбран. Тогава започваш да се сещаш за всички тези хора, на които някога си държал и които си смятал за близки, и които заради поредното блокиране по линията са се изгубили някъде в небитието. Хора, уж интелигентни, образовани, умни, чиито телефонен номер си записал на късче хартия от стара тетрадка, а то е отлетяло с вятъра, отнасяйки всичките ви общи спомени, усмивки и неразбирателства. И тези образи остават да бродят в миналото на твоето съществуване само като призраци, загубени из лабиринта на някакъв предишен живот.
Дали и това е част от кръговрата на живота? Хората да минават, да оставят своята следа в твоето съществуване и да продължават по пътя си, все едно никога не са били тук? И кои са тези, които остават? По какъв начин са прикачени те за нас? Колко от тези, с които не сме кръвно свързани наистина остават да вървят с нас до края на продължението, наречено наш живот? Те нашето "разширено" семейство ли са или в един момент се превръщат в собственото ни семейство? И защо остават?
Колкото повече общувам с хората, като че ли толкова по-трудно ми е да намеря отговори на тези въпроси. Въздухът се разрежда все повече и планината става все по-стръмна, а и аз започвам да разбирам все по-малко хората. Или пък те мен. Едно време не страдах от липса. Поне не на хора около себе си. Сега сякаш съм станала толкова придирчива в изискванията си към околните, че ми е трудно да намеря тези, които да се вместят в тях. Това означава ли, че опознавам хората и качествата им все по-добре и търся определена съвкупност от такива, за да получа желаната провокация? Или означава, че все повече започвам да се губя в лабиринта на самотата си и самотността е голяма част от нея?
А може би изискванията ми са прекалено високи? Но дали ако снижа очакванията си, самата аз не се снишавам в собствения си полет към онова безкрайно синьо небе от идеали? Или пък идеалите са чиста отживелица? Като превъртането на касета с молив, което помним аз и още шепа съкилийници, затворени в кибритената кутийка на моето поколение. И за съществуването на което моето дете няма и да подозира.
Само дето лентата на тези музейни експонати от миналото трудно се късаше. Вярно, разтягаше се от време на време, набръчкваше се, записът най-много да попрескочи, но продължаваше напред. За разлика от днешните модерни интернет условия, в които всичко като че ли се превръща на един развален телефон, който пращи, прекъсва и в крайна сметка губи връзка. А вазата, залепена със Super Glue, все си е грозна, пък макар и кристална.
Дали и това е част от кръговрата на живота? Хората да минават, да оставят своята следа в твоето съществуване и да продължават по пътя си, все едно никога не са били тук? И кои са тези, които остават? По какъв начин са прикачени те за нас? Колко от тези, с които не сме кръвно свързани наистина остават да вървят с нас до края на продължението, наречено наш живот? Те нашето "разширено" семейство ли са или в един момент се превръщат в собственото ни семейство? И защо остават?
Колкото повече общувам с хората, като че ли толкова по-трудно ми е да намеря отговори на тези въпроси. Въздухът се разрежда все повече и планината става все по-стръмна, а и аз започвам да разбирам все по-малко хората. Или пък те мен. Едно време не страдах от липса. Поне не на хора около себе си. Сега сякаш съм станала толкова придирчива в изискванията си към околните, че ми е трудно да намеря тези, които да се вместят в тях. Това означава ли, че опознавам хората и качествата им все по-добре и търся определена съвкупност от такива, за да получа желаната провокация? Или означава, че все повече започвам да се губя в лабиринта на самотата си и самотността е голяма част от нея?
А може би изискванията ми са прекалено високи? Но дали ако снижа очакванията си, самата аз не се снишавам в собствения си полет към онова безкрайно синьо небе от идеали? Или пък идеалите са чиста отживелица? Като превъртането на касета с молив, което помним аз и още шепа съкилийници, затворени в кибритената кутийка на моето поколение. И за съществуването на което моето дете няма и да подозира.
Само дето лентата на тези музейни експонати от миналото трудно се късаше. Вярно, разтягаше се от време на време, набръчкваше се, записът най-много да попрескочи, но продължаваше напред. За разлика от днешните модерни интернет условия, в които всичко като че ли се превръща на един развален телефон, който пращи, прекъсва и в крайна сметка губи връзка. А вазата, залепена със Super Glue, все си е грозна, пък макар и кристална.
Сателитите са измама. Не се намират в ко...
римските пътища на територията на Българ...
Криптиране на sms , email и chat
римските пътища на територията на Българ...
Криптиране на sms , email и chat
Няма коментари
Търсене
Блогрол
