Напомня ми на слънцето. Колкото по-близо си, толкова по-болезнени са белезите. Колкото по-далеч, светлината, която остава по лицето ти от усилието му да те излъже, че те е достигнало, не докосва дълбините ти, а отваря все по-големи кратери. Кървят. Като циреи по кожата, като проказа, от която е толкова трудно да се освободиш.

Но времето лекува. Онова проклето време, което никога не стига когато го чакаш да престане да се точи. На конци или не, то успява дилетантски да зашие късчетата, които са ти останали, без да се интересува, че цветът е прекалено ярък, а краищата дори не си пасват. Но то няма време да се занимава само с теб. Готово, провължавай нататък, побутва те нервно. Правиш няколко неумели крачки с усещането, че краката ти се подкосяват и ей сега ще се намериш отново на пода. Но не! Само началото е трудно. Като всяко такова.

Трудно е да затвориш вратата ако вятърът я блъска с цялата си ярост. Дори и да се облегнеш на рамката с цялата си тежест. А аз опитвам вече от години. Почти безуспешно. Всеки път по малко парче от мен се чупи и бива отнасяно с крясък. Най-тежко е безразличието, но безразличието с постоянство. Излива се в чашата ти като отровата на змийски зъб. Бавно и на струйки. Но вкусът е плътен, сладък и пълни устата ти до полуда. Почти се задушаваш от омаяние.

На ден по доза и свикваш. Понякога увеличаваш. Казват, че върши работа. Царицата му е вече в твой плен. Играеш тъжна игра със сърцето си, а то се прави, че разбира.