Името ти кръжеше във въздуха, нажежавайки страниците на календара. Въртеше се около езика ми като недоизпят куплет. Усукваше се около мен, пристягайки ме в невидима прегръдка. Разплиташе косата ми, целуваше нежно кожата ми. Присъстваше в ежедневието ми като едно от онези неща, към които си привързан сантиментално, но с които не знаеш какво да правиш. Като монета, случайно намерена в прахта, която едва ли може да ти купи късче хляб, но пазиш заради трохата щастие, на която се надяваш. Като способността да прегъваш езика си на фуния, остатък от първите месеци привързаност към майчината гръд - непотребна акробатика на гъвкав мускул. Като кутия старинни спомени, потънали в прах на тавана.

Придружаваше ме навсякъде. Твоето име.

Докато един ден не кръстих кучето си на теб. Една черна шепа треперещи косми, притежатели на влажен нос. И две непокорни очи,  трудно поддаващи се на опитомяване.  Като твоите.

А после се появи ти. Връхлетя в живота ми с уверена крачка и разрошени коси, а коженото ти яке отразяваше студенината на първите лъчи зимно слънце. Донесе със себе си мекотата на ирландско уиски, чистотата на хармонии от отдавна отминали векове и аромат на сутрешно кафе. И едно безкрайно приключение....

С лешникови очи и огромна жажда за живот.