(На Веселина)

Южнякът. Тъй дългоочакваният палавник. Небрежен, със сламена шапка, килната на една страна, с къси гащи и моряшка фланелка. Преметнал плажната си кърпа на рамо. Днес кацна на перваза на балкона ми. Надникна любопитно в книгата ми, побутна чашата ми с чай и най-сетне нетърпеливо ме потупа по рамото. Аз не реагирах. Не обичам да ме разсейват докато чета. Той прехвърли крак връз крак, погледна настрани и засвирука тихичко с уста. Като че все пак не смееше да ме притеснява. Аз не вдигнах глава. Той не издържа и лекичко разроши косата ми. "Тук съм...". Аз го погледнах леко смръщена. Така де, все на най-интересното ще те прекъснат. "Хайде де, ще се задавиш с някоя запетайка!". Почти недоловимо въздъхнах и оставих книгата настрана.

"Как си днес?", ме изненада въпросът му. Не можех да си спомня откога никой не бе проявявал простичък интерес към моментното ми състояние по такъв небрежно-симпатичен начин. Вдигнах вежда. "Ами...не се оплаквам, благодаря." Чудно, сякаш бе разочарован. Дали пък не очакваше дълга тирада относно скучния застой на сивата му посестрима с дебел кожух от норка, която бая се позаседя тая година? Явно бяха забравили да и пошушнат да си смени страницата на календара. Е, какво пък, изтраяхме я, но накрая като съвсем взе да се ослушва, опънахме краха и забучихме нос в книгата. Слава богу, тя поне беше интересна, макар и препрочетена няколко пъти.

"Време е. Усети ли? Или не си забелязала, че днес ти липсват дългите ръкави? Ех, че си разсеяна пак...Пий си витамините, иначе ще ти се смее и баба ти." Аз вече съвсем недоумявах, а той ставаше все по-нетърпелив. "Слагай гуменките и да те няма. Среща в парка. И стига с тоя мързелив асансьор." Послушно тръгнах. Може ли да се спори с такъв ентусиаст? Цяла зима спал, ха на ти сега енергия за трима! Ходи го гони да му обясняваш за вчерашното сладко.

А то беше великолепно! Особено на палачинка. Миналогодишна реколта, от дивите ягоди, дето ги брахме с теб на Балкана. С дъх на гора и цвят на пеперуди. Да, онези същите, дето гонихме с кепчето, за да затворим в буркан и да подарим на сестра ти. Толкова жалко, че избягаха. Но пък тя хареса букетчето от жълтурчета и маргарити, които и занесохме в замяна. Мирисът им изпълни цялата и стая и я накара да се усмихне за миг. Въпреки недовършената коректура. Беше чудесна усмивка. Пълна с море и пясък. И боси крака, заровени в него. С поглед, вперен далеч към синия хоризонт, сливащ вода и въздух в едно неразделно цяло. 

А вълните тихичко облизват плажа. Пясъчен замък се издига стройно на ръба. Водните езици почти докосват стените му, но не им достига онова последно протягане, за да успеят да го вкусят. От близкия бар се носи Сантана. Китарата му пъргаво приглася на прибоя. Върховете на мачтата на платноходката се олюляха. Май замириса на дъжд.

Аз преметнах единия край на хавлията през рамо и поех дълбоко дъх. Усещаше се свежест. Идваше от юг и вероятно се чудеше накъде да завие по-нататък по дългия си маршрут. Плажът опустя за миг. Бяхме само аз и бризът, който разказваше историята си шепнешком. Идеше отдалеч и довечера пак се връщаше там. А аз продължавах да седя на пясъка и усещах бистрите капки като сълзи по лицето си. Тогава станах и потънах в мокрото море.

Аз и вятърът имаме много общи истории, запечатани единствено в албума на нашата памет. Понякога заедно сядаме и разлистваме страниците му. Друг път заедно забравяме и създаваме нови. Понякога го няма за дълго. Тогава сядам и го чакам, зареяна в спомените ни от миналото. И правя планове за бъдещето. Времето минава покрай мен. Понякога бързо като в захлас, друг път като бавен валс. Но единственото сигурно е, че той се завръща. Загорял от слънцето и свеж, готов за приключения и с широка усмивка. Вечният оптимист. Вечният пътешественик. Южният вятър.