Седя си тук срещу чаша вино, разгърнала списание за home decoration, кротко опънала крака върху дивана....От време на време поглеждам към коледната си украса. Гордост изпълва душата ми, и все пак не пропускам да се ущипя, за да не забравя в кой свят живея...После пак забивам нос в редовете, твърдо обещавайки си, че някой ден и аз ще заживея на 72-ра страница на това списание, ще се къпя в банята на 36-та страница на другото, което току що затворих и върнах в поставката за вестници и ще пътувам до онзи земен рай, синеещ от 104-та на ей онова, дето още лежи на пода до леглото ми.

И тогава се появи ти с твоя залез. Заслепяващо оранжев. Чак се отрази в страниците на списанието ми. Сепнах се. Спомен ли бе това? Не. Просто отражението на една от коледните ми топки в гланцираните страници. Продължавам да чета.

Избирам си къща. По-скоро мечта. Отново виждам силуета ти в рамката на вратата. Сякаш ме викаш в градината. Ах, това слънце! Заслепява очите ми. Не мога да те видя. Само него. Оранжево и огромно. На една поляна, до канал с вода, където преди години щели да плават с лодки. А после дошла идеята за метрото.

Отново се унесох. Забравих, че почивам. Чашата ми стои гордо срещу мен. Недокосната. Странно искряща. Нюансите от цвета на виното и цвета на червената маса се преплитат и сливат в едно. Напомнят купчина червени облаци от миналото.

Уж на дивана съм сама, а усещам присъствието ти сред възглавниците. Обгърнато от топлина. От омара. Тук в стаята е лято. Макар и по средата на зимата. Индийската пръчица, която запалих преди около десетина минути носи ухание на треви, билки, мак....от един друг свят...

Седя до теб на камъка и се взирам в слънцето. В безмълвно очакване. Не дишам. Няма нужда да ми казваш, аз знам какво мислиш. Или просто го прочетох измежду цветовете на облаците. А може би е било просто моето списание. Очите ми блуждаят между редовете и търсят теб. Търсят думите, които не намерих тогава, не намирам и сега. Но няма и смисъл. Отдавна приключила история.

Ставам. Загасям лампата. В стаята е тъмно. Чашата остава там, в тъмното. Със спомена за теб и топлината от присъствието ти. Отпреди 10 години.

"Уж на дивана съм сама, а усещам присъствието ти сред възглавниците."

Дано след 10 години, когато си спомня за моето минало да се засмея, а не да се натъжа както сега.....

Ще.:) Имай търпение само. Слънчев и усмихнат уикенд.

И моето любовно миражно присъствие с вечно бягащ от мен силует трая близо десет години. Но най-накрая избяга (чак в ниската земя, Холандия), а аз излязох от страната на сънищата и най-безпардонно се ожених.

А на тоя готин пич agnostic-а му давам месец-два, за да се изправи на крак (я виж ти как се изказах като вещ сърцепознавач!)

Аз от моето сама избягах. Той пък се ожени. После и аз. И все пак, не му пречи да ме навестява от време на време. Миражът. Който няма нищо общо с човека, към който принадлежи.:)